Предците ни

Днес аз няма да пиша, но ще ви дам да се насладите на един разказ, написан от Бойка Асиова за един човек от Добринище, живял преди 60-70 години, надарен с особен талант...

Дедо Войно пушеше с луличка. Мъничка, тантурестка, с късо сакче отстрани, за което я държеше с три пръста по неподражаем начин. Сам си я беше направил. Удивително приличаше на него. При дръпване примижаваше и в следващия миг се замисляше - дълбокомудрено, потъваше през три дъна навътре в себе си. Всеки път така, каквото и да прави, където и да е.

Разправяха, че това несрещано име му било измислено от някоя си магесница. Майка му раждала много пъти и децата все й умирали. Девети поред плод зреел в утробата й, тя примирала от страх същото ли ще го постигне, както предишните осем. Опитни жени я приучили да се допита до Гроза Тодор, жената, към чието лично име се залепило това на мъжа й, отдавна покойник. Живеела във воденицата си на края на града, потрупана със забрава като всичко в нея от многогодишния напластяван паспал.

- Името требува да е страшно - посъветвала старата воденичарка бременната жена.

- Колко страшно? - едвам отворила уста да попита невестата, товарница с девета рожба на сърце и ни едно живо на ръце.

- Дотолкова, че Дявола като го чуе, да не смее да припари до детето.

Петимна за потомство бъдещата майка гледала Гроза Тодор като съща Богородица, несвестна като какво ще да е това страшно име.

- Нека е Войно - отсякла воденичарката Гроза Тодор, като видяла колко притеснение извикал съветът й. Попът сетне така и го записал в кръщелното.

Дедо Войно извеждаше овцете си през лятото в планината. Прекарваше ги през широката просека над клека и ги пускаше по мерата. Стадото му има-няма двеста брави се посипваше като ориз по поляните. Разделяше се по на две, три и повече потоци, според това колко овце се явят водачи. Вардеше ги да не минат оттатък превала Кралеви порти, че сетне нямаше връщане. Щяха да се сурнат към Валявишки езера и иди ги търси. Привечер се сбираха в огромен беловълнест поток, провираха се през пътеката всред клека, чиито клони сякаш бяха присвили голи коленца, за да сторят път на животните и се прибираха в лятната търла на Циовото ниве.

Дедо Войно лекуваше очебол с баене и изворна вода. Караше болния да се просне на пода направо на дюшемето в стаичката му като първо изпъждаше всички навънка. Изваждаше от една торбичка дребни езерни камъчета и ги нареждаше в кръг около болното око. Преди това намазваше мястото с меча мас. Беше се борил с мечка. Грабнала му тя брав от стадото. Настигнал я той и задърпал живата още овца. Дедо Войно и кучето от едната страна, мечката от друга. Накрая надвил, разпрал мечката и взел маста й. Абе така разказваше, все едно, че е гребнал мас от пръстена паница. Никой не вярваше на тия му приказки за срещата със звяра, като го гледаха колко е ситен, но споходеше ли ги болка, забравяха за подигравките към него и тичаха да им даде лек. Дедо Войно носеше добра душа и не се докачаше на хората за неверието им.

Та камъчетата беше събрал сам по плитчините на Рибните езера, които поемаха водите на най-голямото в Пирин Папазгьол преди от тях да потече Ретиже. Преливаха едно в друго, камъчетата се отъркваха в нежните им вълнички, почукваха се челце в челце, докосваха танцуващите пъстърви и пропущаха водата надолу. Реката я поемаше, набъбваше от потоците по двата склона, кипеше и се гневеше на заклещилите я скали. По-лекомислените камъчета се въргаляха по нанадолнището, напускаха планината и по Ретиже, по Ретиже, сетне по Места стигаха чак до Бело море.

Шепичка мънички сиви, бели, жълтеникави, с тъмни жилчици, с искрички слюда като малки слънчица. Не можеше да се знае дали вълшебната им сила идваше от дъното на Папазгьол, където живееше черният овен и днес. Твърдеше го самият дедо Войно, че виждал вечер как стопанинът на езерото излиза из водите и пасе по брега.

А може пък старецът самият да им беше вдъхнал целебна сила. Знае ли се?!

Дедо Войно погалваше шепичката камъчета и начваше да говори своите баялки, от никого неразбрани. Това ставаше, когато слизаше у дома си в края на късното лято. Ако пък болният хептен е назор домашните му го отвеждаха горе над клека, по самото било на планината.

В края на дните си дедо Войно не пожела никому да предаде това си умение. И на най-близките си. Казваше им: Това ми е от Горе! Имаше се за пратеник на Бога и белязан единствен да го може. Онова неразбираното баене - нанизано от отделни зърна поплак, ромон, въздишка, шепот, тишина, молитва - накъсано и слято, което прогонваше болестта.

- Не е нива, да ви я припиша, децо. Нито са цървули да ви ги остава да ги доизносите, - мълвеше той на щерките си, наобиколили смъртния му одър. - Това ми е от... - и едва изправяше кльощавия си и крив като кука показалец в посоката, където трябваше да седи Поръчителят на неговата дарба. Те поглеждаха към гредите на тавана, от който нагоре трябваше да са Божите селения. И като не виждаха ни Господ, ни трона Му, ни розовобузи ангели, а само чернилка, напластена от пушека, който огнището изкашлюваше има-нема от сто години, кръстеха се и смирени се разшетваха около баща си, за да облегчат края му.

Пък баба Войновица предеше до главата му.

Дедо Войно беше от рядката порода щастливи хора. Не по битие, а по характер. Иначе дните му се нижаха като на другите - тежки, трудни, дълги. Оскъдица беше белязала всичкото пространството около него и цялото му съществуване.

Можеше да му свърши брашното, дървата, тютюнецът, дните дори. Детството му нямаше свършване. То щеше да осветлява с простодушието си и живота му в отвъдното чак.

- Боже, каква убост!- зазяпал се по стенописите, дедо Войно видя Душата на грешника, току-що въздигнала се от Земята как клечи между Ада и Рая. Чуди се тя накъде да хване и, опппа-а-а, пред нея издрънчаха везни. Невидима ръка ги държи за куката, а двете големи паланзи празни се поклатиха в небитието. Синджирите прозвъняха. Изцедена отнякъде светлина се пречупи в калайдисаните до блясък медни блюда, прилични на шепи, подканящи да се нагнездиш в тях. От едната страна на везните стои Сатаната - зъл, с кокалести яки пръсти, с рога и опашка. Страховит. От другата Ангелът - бледолик, с току-що изпрани бели крила, чистичък, хрисимичък. Благ.

- И, глей сега - шепне си дедо Войно - Сатаната и Ангело се карат чия е Душата. На мене е, вика Лукавия, моя е, вика Ангело. Тя, милата...

- Коя? - пита баба Войновица и продължава да преде.

- Душата, бабо, душата се чуди накъде да фане - продължава своя разказ дедо Войно като същи очевидец на срещата в небесните селения и върнал се току-що оттам.

- Оти се чуди? Види се не е била праведна - уж изрази съмнение баба Войновица, но тонът й беше толкова остър, като да се имаше с душата на незнайния грешник и това й даваше основание да я отпрати направо в Ада.

- Немой така, невесто - така дедо Войно се обръщаше към жена си и на стари години, щом искаше да я омилостиви. Той изпитваше постоянно съпричастие към нечия душа.

- Слушай, викаш в манастира си видел картинката с Душата и Сатаната. Та в кой манастир? - изведнъж тя се сети, че скоро не е била на манастир, няма значение кой, ще рече и дедо Войно не е бил, и тука нещо от разказа на стареца й се обърка.

Баба Войновица продължи да си преде до сглавето му.

Шишарки и коприви

   След ранното ставане денят започна както обичайно без никакви случки и събития. Продължаваше във същият дух все по-морно да е безинтересен и непоносимо топъл. Когато на вече обедното кафе се даде идеята да отидем да събираме шишарки. От там започнаха приключенията. Казахме точен час. Както винаги събрахме се с малко закъснение и тръгнахме към голямото пътешествие и търсене. Стигнахме до първото набелязано място и започнахме с търсенето. Катерихме се по стръмни участъци, чудейки се какво всъщност правим там. Водача на групата постоянно повтаряше да се оглеждаме да няма змии и при всеки малък шум подскачаше. Стигнахме гората, а там какво? Нямаше нито една шишарка. След дълги преговори стигнахме до решения да си тръгнем. Хванахме напряко за по лесно и попаднахме в храсти. Големи почти колкото нас и пълни с тръни и коприви. Започна едно лудо и диво подскачане по храстите с неописуеми думи и писъци. Стигнахме до река. Вече всеки се чешеше и беше на фули от копривите. Оплакванията идваха от всички и не се разбираше, кой за какво се оплаква. Намерихме път до колите, с които бяхме тръгнали с мисълта да се приберем.

   Преди да тръгнем един от групата даде идея да видим и друго место. Реши, че може поне да се поразходим преди да се приберем. Тръгнахме към другото място. А то се намираше почти на края на света. Едно почти занемарено село с петима жители, преброени без домашните любимци. Карайки на горе се виждаха различни гледки и сценки. Имаше дори пещерен човек. Малко смях и разговори и стигнахме до селото. Някой реши, че трябва да продължим по черния път до гората. Беше истински офроуд с обикновена кола. Подмятахме се наляво-надясно без да знаем накъде отиваме. След като станахме целите в прах. Там също нямаше нищо. Разходката ни беше напразна. С малко маневри успяхме да се приберем. Видяхме ходене и път. Обиколихме, посмяхме се и се поопарихме доста. Не правете това няма да ви хареса.

Човек се учи от грешките си! :)

      Здравейте от мен, забравихме се....Сега ще си пишем за грешките в живота и какво правят те с нас...Случвало ли ви се е да сбъркате в нещо и после да ви е яд, че е станало?! Ще отговорите "Да", но това е то, животът.

     

      Когато човек допусне грешка, той се учи от нея и не я повтаря. При повечето хора е така, но някои си продължава и продължават....за тях е лошо. Когато допуснете грешка, помислете. Погледнете над нещата както трябва...по-просто казано-реално! Когато гледаме реално на нещата, ние виждаме какво всъщност се случва. Когато допуснем грешка или се опитваме да я поправим. Когато една ГРЕШКА ви нарани, опитайте се да я превъзмогнете и да преминете на следващо "ниво". Учим се от това, което не ни изнася, но го разбираме след като го направим...и аз се обърках от това, което пиша, но изводът е, че като направите нещо, което мислите, че не е правилно, следващия път не трябва да го правите. Учим се....учете се....както казах, "Това е то, животът". Живеем, за да оцелеем. Когато мислите, че грешите в нещо, помислете и тогава продължете.

     

      Ох, тази вечер вълната, която ме удари е "Грешките"....явно и аз съм допуснал такива....но съм ги поправил! И продължавам да се боря в живота и да поправям грешките си....така може би ще постигнете нещо повече от другите! Опитайте! :) Грешете по-малко и повече мислете! :) До скоро!

Действия и емоции

   В животът, а дори в ежедневието всеки осъществява много действия. Сега спим, после сме на кафе, ядем, гоним гаджета или ходим на срещи. Денят ни е изпълнен с действия, които понякога се повтарят понякога не се. Още със ставането започваме да вършим нещо - било то сутрешното кафе или закуската, или просто отиваме на работа. След навлизането на деня продължаваме осъществяването на още действия и сме извършили поне 3. Неусетно правим следващо и по-следващо действие.

   Моментните действия се свързват с нашите емоции и започва един невероятен ден. Ден наситен с емоции.

   Когато станем, все още сънливи, искаме да си доспим, гадно ни е че не може да си доспим и се чувстваме зле. Излизаме навънка за кафе с приятели, говорим си на всякакви теми настроението ни се оправя. След това тръгваме да се видим с някоя красавица и отново се чувстваме добре. А докато отиваме ти звънят и говорят глупости или пак те глобяват и ти става отново гадно. Но при мисълта за красавицата, при която си тръгнал ти минава бързичко. А когато си вече с нея забравяш, какво е станало, какви проблеми имаш и всичко останало.

   Ето че от толкова мисли предоставих начин винаги да ви е добре и да сте усмихнати. Когато се чувствате добре и се веселите всичко се наражда, както трябва да бъде. Е понякога трябва да помогнете за нареждането, но поне ще знаете, че след това всичко ще бъде океи!

Не сега, боли ме глава

Е сега ще попиша за мъжете и отношенията им към жените или по-точно за отношенията на жените към мъжете. В последно време забелязвам как мъжете чакат ние жените да направим първата крачка. Ние трябва да гледаме настоятелно в очите в дискотеката, ние трябва първи да ви потърсим телефонния номер, ние трябва да ги поканим на среща и след това ние трябва да сме отгоре ... А вие? О, да вие започнахте със запазената марка на жените „Не сега, боли ме глава!”. Скоро ще започнем да ви подаряваме и цветя. Съвземете се и вземете нещата в ръце. Искаме мъже изпълнени със страст, готови за флирт и нещо разтърсващо. Кога за последно сте правили нещо диво с жена. Купете сметана и ягоди и let’s do it! Или пък сте си самодостатъчни и нямате нужда от жени???

Съвършенството

   Винаги съм се запитал дали човек може да бъде съвършен? Дали може винаги да казва, това което трябва и което другите искат да чуят? Дали може да прави, това което е редно и което той иска да направи? Запитвам се какво стои на пътя пред съвършенството? И какво кара хората да правят неща, които не бива или да бездействат?

   Въпросите на тази около тази дума са безкрайни, а обясненията безпределни. Всеки има своето мнение и своята теза. Има отговор различен от този на другите. Но доказателство няма никой.

   Може би човек не трябва да бъде съвършен. Светът също. Би било скучно, ако всичко е така както трябва да бъде и става така както искаме. Няма да има този стимул за живот и няма да се борим за това, което искаме да имаме или да ни се случи и за това, което искаме да бъдем. Не би било интересно, ако знаеш какво те очаква. Ако знаеш какво ще направиш не би имал този стимул получен от това, което би направил, но не си могъл.

   Човек макар интелигентен, умен и красив прави грешки. Всяко човешко същество греши и се опитва да поправи своите грешки. Да направи животът си такъв какъвто иска да бъде. Той никога не се примирява с това което е и с това което има. Опитва се да постигне желаното, да направи повече от колкото е възможно.

   И не на последно място нещата не се случват от само себе си. Ако искаш нещо да ти се случи трябва ти да го предизвикаш, да го направиш то да стане. Следвайте мечтите си и се борете за тях.

Суетата - любимият ми грях

За всяка уважаваща себе си жена дрехите са нещо много важно. Всяка сутрин със събуждането си се чудим какво да облечем, да така правим ние жените. Поглеждаме се в огледалото и се чудим дали ни стоят добре тези дрехи, дали подчертават фигурата ни и дали ще се харесаме на хората с тях. Дрехите ни помагат да си изиграем по - добре ролите – на успялата кариеристка в работата, на умната студентка в университета, на палавата тигрица в леглото. Затова и едно от любимите ни занимания е шопингът в мола. Ах, този мол само колко време прекарваме в него и колко пари харчим там, но как да не си купиш нещо от новата колекция... И както казват „по дрехите посрещат, по ума изпращат”, ами ако ще ни изпратят зле, то поне нека да ни посрещнат добре – с високи токчета и къса пола. Всеки ден, когато вървим по улицата си мислим защо тези непознати са облечени така и често това е тема на разговор за нас жените - облеклото на другите. И без да се осъзнаем сме станали поредната жертва на суетата.

Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш. Оскар Уайлд

Желанието за докосване до непознатото винаги поражда изкушение.

В живота има много изкушения и нищо не може да се сравни с чувството, което завладява мислите ти, което разбужда всички чувства и емоции в теб и не ти дава спокойствие ден и нощ...да се движиш по ръба и да рискуваш, да искаш нещо повече от всичко, а да знаеш че е забранено, да знаеш че можеш да го имаш , но не трябва.

Но не трябва се отклоняваме всеки път, когато зърнем овощно дръвче, чиито сочни и узрели плодове ни викат. Трябва се научим да управляваме „машината на изкушението” така, че да не се нараним. Всеки човек, за да се отърве от изкушението на цигарите, наркотиците и алкохола ги пробва. Някои ги спират на време, но други продължават да се отдават на това „изкушение” и в един момент те вече са пристрастени. Това отърване от изкушението ли е?

Ново попълнение

Здравейте, аз съм новият член на Dobrinishteclub. Няма да ви занимавам с това коя съм аз и какво харесвам, вие сами ще разберете от следващите ми публикации.
Ще кажа само на момчетата, че беше време да се развихрят и малко женски мисли из блога, и да им благодаря, че ме направиха част от тях.

Един специален поздрав за новите ми колеги Outlandish - Aisha

Заетостта (трета част)!

Зает съм!!!

Познайте кой най - много мрази тази дума... превърнала се в клише за незаинтересованост?!

Най - много я мразят тази дума родителите, които последни са разбрали, за редовно друсащото им се дете, чак когато е колабирало...защото винаги са били прекалено заети за него!!!

Най - много мрази тази дума момчето, кадето в нечии насълзени момичешки очи е отхвърлило истинската любов, защото е бил зает!!! А тя вече споделя нечие друго легло.

Най - много мрази тази дума прекъсналият студент, защото по време на сесия е бил прекалено зает... дискотеки, пиянство, плява... бройки...ах ах... !!!

Най - много мразят тази дума, всички онези хора, които в края на деня казват скучно ми е, бях толкова зает искам почивка... е да ама съм прекалено зает!!! Ден или живот пропилян в заетост за истински важните неща от живота, а примери много и безгранични за човешката глупост под формата на заетостта.

P.S. - Най - много мрази тази дума, мечката на пролет когато е пропуснала зимния си сън... защото е била много заета!!! 

DobrinishteClub

Заетостта (втора част)!

   Разговор по телефона(или просто чат): "- Здравей, как си? Какво правиш? Искаш ли да отидем на кафе?" От ответната страна се чува следният отговор: "-Ами добре съм. Малко съм зает, играя на една игра и няма да мога. Ако искаш по-късно."

   Какво ли означава изразът "зает съм" за повечето хора? Дали е паралел на някакво конкретно действие или просто някакво безсмислено действие?

   Може би "зает съм" се разбира индивидуално от всекиго. Има хора, за които това е извършване на някакво действие, било то пиене на кафе или други алкохолни и безалкохолни напитки, игра на компютър, разходка, или сън. За други е работно място и неотложна работа. Работа свързана с изкарването на приходите, необходими им да живеят. Разбира се няма да упрекна никого и ще продължа с развитието на темата. Всеки си знае своето. Затова гледаме себе си, а другите просто ги оставяме да правят това, което мислят за редно и което им харесва.

   Изразът "зает съм" дори понякога звучи смешно, погледнато от друга страна. Използването на този израз прекомерно и от много хора, започва да става банален. Неговото значение не винаги е употребено правилно в дадената ситуация и невинаги е разбираемо. Използва се дори за оправдание, при измъкване от работа или от неприятен човек.

   Помислете си, когато го употребите утрешният ден, дали сте го употребили правилно. Дали наистина сте заети или просто няма какво друго да кажете. Не си мислете, че като кажете "зает съм" или за ответния пол "заета съм", човекът на който сте го казали, ще ви повярва. В повечето случаи той разбира, че това е просто измъкване от ваша страна. Не злоупотребявайте с израза "зает съм"!

Заетостта (първа част)!

Какво ще пишем сега за тази пуста заетост. Трудна темичка избрахме за тази вечер ние, DobrinishteClub, но можем да се справим, разбира се. Първо, да си зададем въпроса - "Наистина ли сме толкова заети, или просто така ни изнася?". Сега стоя на компютъра и пиша статия.....зает съм. Но някой от вас ще каже: "Голямата заетост, да пишеш някакви редчета текст". В момента съм зает, но след като свърша със статията оставам свободен и ще започна да играя някоя игра. И ако ми звънне телефона и някой ме попита "Какво правиш", аз ще му отговоря това, което в действителност правя. Но има хора, които ще кажат "В момента съм зает и не мога да говоря"....Но каква е заетостта в този случай? Някаква игричка си играя....Ако имаме неотложни ангажименти, първо тях трябва да свършим и след това да се заемаме с "екстрите", като игрички, чатове, слушане на музика и т.н. Тази статия не е много в мой стил, но смятам, че ще разберете смисъла. Дали в действителност хората са заети, или просто си втълпяваме, че имаме неотложни задачи, които не са нищо особено, а просто загуба на време? Скъпи читатели, помислете по този въпрос! :)

DobrinishteClub TEAM