Живеем един живот. Живот пален с отегчения. Пален с проблеми. Пален с неприятности. Проблемите са навсякъде около нас. Питам се дали ми пука вече? Питам се дали ще се промени? Не намирам решение. Не знам отговорите. Но те нямат значение. Имат значение хората, които са около нас и за които ни пука. Дори не си мисля, че за другото ми пука. Нищо няма значение. Отстоявам нещата, за който се боря. Отстоявам това което аз пожелая. Мълча си и се присмивам без дори някой да е разбрал.
Паралелен свят - така ли да го наричам? Дали изобщо съществува. Може дори да го разбирам, като илюзия или мечта. И ако този свят е мечта. Не би ли бил по-хубав, по добър? Всеки има мечта за свят, в който иска да живее. Има някаква илюзия, че и този свят би се оправил. Мога да кажа, някои истини, да ги призная. Докато можем да мечтаем, ще живеем. Докато ги има мечтите ще ни бъде лесно. Ежедневие, проблеми и накрая мечти. Всичко лошо се забравя. Отиваме някъде на по-хубаво място. Мислим за нещо прекрасно. Погълнати от нашите представи за идеали. Оттърсваме се от реалността за секунди дори. Мислим за добро, за правилната подредба на нещата. Това е всичко, което можем.
След всичките хубави мисли приемаме нещата по-спокойно с надеждата, че всичко ще се нареди. Но дали? А дано, но на дали. Приключвам с темата така - "Надеждата крепи човека".
