Винаги се прибирах късно, вече не помня от кога не сме вечеряли заедно, ако беше друга едва ли щеше да ме очакваш сама в леглото и то сама. Радвам се, че те намирах сгушена и заспала върху завивките, тайничко надявайки се, че сънуваш мен, само мен. Знаеш ли от кога не съм ти казвал лека нощ... Така и не разбрах, защо винаги беше леко отвита, явно ти допадаше това, че дори и в просъница усещаше как те завивах и придавах на завивките онзи така желан от мене допир по нежната ти кожа и голи рамене. Стъпвах леко по пода, за да не те откъсна от съня ти, онзи сън в който главният герой бях аз, център на света ти, център на любовта ти, израз на моето постоянно отсъствие. Лягах до теб и те прегръщах нежно, господарски със силните си ръце и чувствах онова спокойствие, което се усеща само когато с цялата си същност разбирах колко много ме обичаш.
Остана само мимолетен спомен, от топло и тъжно усещане в което ти вечно беше сама, копнееща за вечно търсещият ми поглед, поглед израз на едно неизживяно детство. Поглед който намираше и виждаше всичко, само не виждах теб, която бе моят остров на хармонична симфония и утопия, която ми показваше пътя към личността ми, когато се отклонявах от правилната посока почти катастрофално...
Защо ти казвам всичко това, не това не е спонтанен прилив на едно егоистично разкаяние, ти ме познаваш и знаеш че, прошката не е едно от най - силните ми качества, но съм благодарен, че след като ти си отиде, аз разбирам, че съм готов да те последвам. Ще те последвам там в мястото наричано от хората "вечен покой".
Там в долината на сенките, където аз ще съм за теб и ти ще си за мен - до утрешния ден...лека нощ сега, мълвят устните ми пред прага на любовната паст.
Няма коментари:
Публикуване на коментар