Зов

След поредния побой,
навън валеше порой.
Не мога Боже къде е той,
ни улица, ни завой,
зовеше тя с вълчи вой.

Тя за него си мислеше, 

а той горкия и не подозираше.
Пред празно огледало стоеше,
смъртта в очите гледаше,
и с мъртво сърце ликуваше.

 Нечестив е този копнеж,

който е кървав стремеж.
Към нещо силно непростимо,
любов мълвящо и недостижимо,
чувство порочно едва доловимо.

И така мина ноща студена,
с мисъл любима огнетена.
Но дори и далеч тя простена,
знаеше за него бе родена,
било то и с душата унижена.

Стига време е сега,
отивам пак при вечната тъга.
Чака ме тя със страх на сърце,
протегнала към мен топли ръце,
ах идвам си мило мое перце.

И стъпи той на родната земя,
залят от желания като ламя.
Да я докосне и озари,
като слънце в ранните зори,
О, любов нека да ме изгори.

Но показа се на мрачен праг,
дяволът с женски лик недраг.
Отърсих се от мимолетно чувство,
о не е това любовното изкуство,
поразено от мисловно блудство.

С него и тя си бе отишла,
като летен бриз от есен пищна.
Ах, колко само го желаеше,
и отиде там неканена, унесена,
да го чака на смъртно ложе положена,
на греховните му ръце понесена.

Желаеше, копнееше, жадуваше,
но все пак любовната свещ,
стихийно пред очите му догаряше.  

DobrinishteClub